петък, 2 юли 2010 г.

Защо не пиша?

В последно време все повече и повече хора ме питат защо съм спрял да пиша и да публикувам неща в Интернет. Отговорът е много прост. Не, не съм загубил вдъхновението си, не съм се отчаял от живота, не съм решил да се самоубивам и със сигурност не съм решил да ставам сектант или отшелник. Просто няма смисъл.

Сигурен съм, че всеки един през живота си, бил той дълъг или къс, успешен или провален, се е чувствал по същия този начин в даден момент. Безизходицата, която в гъст и кондензиран вид струи от всеки един миг, който си решил да отдадеш на творчество, е толкова обезверяваща, че и Ботев и Левски биха си прегризали гърлата от мъка. В тези моменти, когато клавиатурата на компютъра или салфетката от заведението, в което пиеш х-та бира, ти изглеждат като черна дупка, през която се вижда Мракът на Творческото Безсилие, човек започва да се чуди как я е докарал дотам, че единственото светло нещо в живота му да е поредният епизод на безсмислен US-сериал, с който времето се убива доста успешно.

Навремето, когато започвах да пиша, също имаше стагнация. Само че тогава Врагът беше ясен - Чалгата. Силиконът от мокрите сънища на пъпчивите тийнейджърчета, пълнещи гушката на Митю Пайнера, беше общественият демон на всички - музиканти, писатели, журналисти, та дори и на чистачките в училищните тоалетни. Тогава, когато някой те попиташе защо, по дяволите, още не си издал книга, можеше смело да отговориш, че пари за култура няма - има за чалга.

Сега нещата са по-различни. Митю Пайнера вече кара БМВ, не Майбах. Екстра Нина и Преслава вече си правят само по една операция годишно, не седмично. На теория трябва да имаме три хиляди долара... но на практика имаме три курви, както казал бащата на Иванчо. На теория имаме хиляди издателства, които се бият (поне така тръбят пиарите им) за шанса да издадат млад талант. На практика обаче се получава нещо друго. Преди два месеца (приблизително) изпратих над 20 имейла на различни издателства със запитване биха ли се ангажирали с издаването на сборник с НФ-разкази. Резултатът - 5-6 отказа, останалото е мълчание, както е казал поетът.

Може би просто подходът ти е грешен, биха казали по-посветените в тънкостите на издателския бизнес. Може би трябва да си направиш един прес-рилийз, в който да опишеш надълго и нашироко как си повлиян в творчеството си от Орхан Памук и Паулу Коелю (дебилите, които никой не чете, но всички руси патки коментират надълго и нашироко). Да почнеш да пишеш олигофренщини от рода на "оранжевия котарак на баба" и "якето ми отиде на клуб". Да почнеш да се подмазваш на дебели американци, които се чудят със стихосбирката на коя инфантилна пача да приперат някой-друг долар от рентата си. Е, и това е изход. Само че по този начин ще се принизя до нивото на пуберките-графоманки, които храбро се бият в гърдите, че се били зъбели на тирана, а на практика подават задник смело и безотговорно на Обществото на Плесенясалите Поети. Същите тези Плесенясали Поети, които таковаха мамата на българската литература по комунистическо време, а сега се мъчат да раздават правосъдие и да определят кое Блонди е талантливо и кое - не чак толкова.

Навремето написах едно есе - "Защо пиша". Сега този емоционален изблик е озаглавен "Защо не пиша". Мога да се подпиша под всяка дума в него. Да ме поставят на детектор на лъжата и да издържа с отличие. Да се аргументирам дори в шоуто на Слави (ако успея да издържа психологически на кретенията, която се вихри там). Да, Орхан Памук и Паулу Коелю са дебили, защото пишман-философията им е изсмукана от... 21-ия пръст, да го кажем така. Да, Плесенясалите Поети, римуващи "полковник" с "подполковник" или изобщо неправещи си труда да римуват, са превзели книжния пазар. Да, именно затова дълго време няма да имаме нормална литература. Да, новите Димовци, Диловци и Минковци тънат в прахта на собствените си блогове и бавно, но сигурно се приближават до съдбата на русите графоманки, обливащи Интернет-средата с повърнато, преяли със собственото си самочувствие. Да, перхидролената посредственост ни отдалечава с гигантски стъпки от Европа всеки божи ден.

Навремето пишех, за да бъда себе си. Сега не пиша, за да не се принизявам до нивото на множеството Prunus domestica (Google знае какво е това...), обливащи нета със стерилната сперма на прехваленото си творчество. Навремето бягах от реалния свят, създавайки една по-добра реалия, в която имаше място за магьосници - било на словото, било на действията. Сега магьосниците са изчезващ вид - на почит са хетерите, лигавещи се по околопъпните области на новите литературни патриции.

Един ден, сигурен съм, обществото ще се стресне от собствената си тъпота, ще изхвърли Орхан Памук, Паулу Коелю и останалите псевдо-философки и графоманки от съзнанието си и ще започне да се самореанимира. Ще зарови дълбоко в септичните ями на презрението тъпанарките, които не могат да скалъпят две рими на кръст. Ще удави в бунището педофилите-издатели, обилно слюнкоотделящи при вида на плоски и фригидни тийнейджърки-"поетеси". Ще изнесе отново Хайнлайн, Азимов и Урсула льо Гуин в предната част на сергиите с книги. И дори Явор Колев няма да може да се справи с напора на четящия, образован, непредубеден от коелювци и прочие еблювци (това не е цинизъм - виж филмите Meet The Parents и Meet The Fockers) българин.

Само че дано не се окажем в положението на магарето на Настрадин Ходжа - таман го научил да не яде, и то взело, че откинало петалата...